Масова дислексикация
Когато през далечната 1991-ва започнах работа като коректорка в пловдивския „Глас“, езиковата неправилност бе обект на жестоки гонения в медиите.
Как се правеше вестник ли?
Машинописните текстове на журналистите (четени вече от редактор, а и от коректор, ако графикът позволява) се даваха на наборист – линотипер, да ги натрака на грамадната и шумна руска машина, отливаща оловни редове.
Следваше разпечатването на шпалтите (дълъг лист вестникарска хартия, върху който мастилото „визуализираше“ въпросните редове) и неуморното търсене на грешки започваше.
Коректорката бдеше за: 1. пропуски на автора (членуване, съгласуване, липсващи или излишни запетаи, кавички, главни букви, неправилно изписани имена и пр.); и 2. грешки при набора (изпуснати букви и пунктуационни знаци, дори цели абзаци, неспазени новоредия, неправилно разчетени имена и понятия, „чужди“ букви – тоест букви и знаци от друг шрифт, и т. н.).
Втора строга проверка установяваше отстранени ли са пропуските*.
Бързо узнах, че двата типа езикови опущения се наслагват едни върху други в опасна комбинация и че университетското образование е необходимо, но не и достатъчно условие да си добър коректор.
Още по-бързо компютърът изрита в историята линотипния набор. Новите набористи – машинописките, обаче бяха не по-малко „опасни“ от линотиперите. Те също „редактираха“ имена и реалии (било защото са им непознати, било защото авторовият оригинал е станал нечетим от ръкописни поправки), „изяждаха“ букви и срички, нерядко в старанието си да помогнат туряха запетаята и пълния член не където трябва...
Светкавично научих, че между грешките при „новия“ и „стария“ тип набиране разликата е от земята до небето.
Разбрах и че компютърът може да „проверява“ спазваме ли правописа – и то още докато чукаме по клавиатурата, професионално или не!
Дойде времето, когато журналистите взеха да творят върху собствени PC-та. PC-тата, разбира се, им подчертаваха в яркочервено, като коректорска химикалка, „прогноци“, „зравната“, „обшество“, но не помагаха, ако не знаеш къде е запетайката, кое се пише с главна буква и каква е разликата между „под ръка“ и „подръка“.
Така че хлябът на коректорките не бе отнет! Поне не от компютърна програма...
Вече като редактор, установих, че и преводачи газят книжовните норми, при това не само правописните, ами и стилистичните. Така в езика ни трайно се настаниха чужди конструкции като „обещах да му кажа, но не мога да го направя“, „случвало ли се е някога“, „за какво говориш“ и др.
Когато технологичното чудо на форуми и блогове ни заля като цунами, нещата излязоха извън контрол.
Неспособни да инсталират кирилица на компютрите или мобилните си устройства, недоучили интернет-юзъри нароиха нов тип грешки. Платформи за безплатни обяви например изобилстват с издевателства като „стакла“ и „шофиор“, повлияни от писането на латиница. От ICQ до iPad грозни гледки като qko, 4etvartak, kude се превърнаха в „код“, който заплашва да взриви атомна бомба насред цъфтящото поле на езика ни свещен...
Масло в огъня наляха и новите медии. Вместо да сложат на пост при всеки текст бдителна „патрулна двойка“ от редактор и коректор, сайтове и сайтчета, намерили леснината в „надомната журналистика“, неглижираха правописните закони.
В епохата, когато всеки може да бъде автор на езиково съобщение, достигащо до милиони потребители чрез социалните мрежи, почти не остана авторитет, по който да се равняваме, редейки езиковите пъзели. Няма „висока летва“, за която да кажем: „Трябва да се пише като в еди-кой си вестник, да се говори като по еди-коя си телевизия...“
Дори книгите – последният остров на правилна реч, не са каквото бяха.
И не е далеч времето, когато не ще има смисъл нищо да се редактира (коригира), понеже никой няма да знае как е правилно!
* Така нареченото „пеене“. Едната, с готовата страница в ръка, чете само реда с поправката, „подсказан“ от другата, като внимава редът да си е на мястото, че и при поправката да не е допусната пък друга грешка...
На снимката: Норма и реч в „Биг Брадър“, Нова тв
Машинописните текстове на журналистите (четени вече от редактор, а и от коректор, ако графикът позволява) се даваха на наборист – линотипер, да ги натрака на грамадната и шумна руска машина, отливаща оловни редове.
Следваше разпечатването на шпалтите (дълъг лист вестникарска хартия, върху който мастилото „визуализираше“ въпросните редове) и неуморното търсене на грешки започваше.
Коректорката бдеше за: 1. пропуски на автора (членуване, съгласуване, липсващи или излишни запетаи, кавички, главни букви, неправилно изписани имена и пр.); и 2. грешки при набора (изпуснати букви и пунктуационни знаци, дори цели абзаци, неспазени новоредия, неправилно разчетени имена и понятия, „чужди“ букви – тоест букви и знаци от друг шрифт, и т. н.).
Втора строга проверка установяваше отстранени ли са пропуските*.
Бързо узнах, че двата типа езикови опущения се наслагват едни върху други в опасна комбинация и че университетското образование е необходимо, но не и достатъчно условие да си добър коректор.
Още по-бързо компютърът изрита в историята линотипния набор. Новите набористи – машинописките, обаче бяха не по-малко „опасни“ от линотиперите. Те също „редактираха“ имена и реалии (било защото са им непознати, било защото авторовият оригинал е станал нечетим от ръкописни поправки), „изяждаха“ букви и срички, нерядко в старанието си да помогнат туряха запетаята и пълния член не където трябва...
Светкавично научих, че между грешките при „новия“ и „стария“ тип набиране разликата е от земята до небето.
Разбрах и че компютърът може да „проверява“ спазваме ли правописа – и то още докато чукаме по клавиатурата, професионално или не!
Дойде времето, когато журналистите взеха да творят върху собствени PC-та. PC-тата, разбира се, им подчертаваха в яркочервено, като коректорска химикалка, „прогноци“, „зравната“, „обшество“, но не помагаха, ако не знаеш къде е запетайката, кое се пише с главна буква и каква е разликата между „под ръка“ и „подръка“.
Така че хлябът на коректорките не бе отнет! Поне не от компютърна програма...
Вече като редактор, установих, че и преводачи газят книжовните норми, при това не само правописните, ами и стилистичните. Така в езика ни трайно се настаниха чужди конструкции като „обещах да му кажа, но не мога да го направя“, „случвало ли се е някога“, „за какво говориш“ и др.
Когато технологичното чудо на форуми и блогове ни заля като цунами, нещата излязоха извън контрол.
Неспособни да инсталират кирилица на компютрите или мобилните си устройства, недоучили интернет-юзъри нароиха нов тип грешки. Платформи за безплатни обяви например изобилстват с издевателства като „стакла“ и „шофиор“, повлияни от писането на латиница. От ICQ до iPad грозни гледки като qko, 4etvartak, kude се превърнаха в „код“, който заплашва да взриви атомна бомба насред цъфтящото поле на езика ни свещен...
Масло в огъня наляха и новите медии. Вместо да сложат на пост при всеки текст бдителна „патрулна двойка“ от редактор и коректор, сайтове и сайтчета, намерили леснината в „надомната журналистика“, неглижираха правописните закони.
В епохата, когато всеки може да бъде автор на езиково съобщение, достигащо до милиони потребители чрез социалните мрежи, почти не остана авторитет, по който да се равняваме, редейки езиковите пъзели. Няма „висока летва“, за която да кажем: „Трябва да се пише като в еди-кой си вестник, да се говори като по еди-коя си телевизия...“
Дори книгите – последният остров на правилна реч, не са каквото бяха.
И не е далеч времето, когато не ще има смисъл нищо да се редактира (коригира), понеже никой няма да знае как е правилно!
* Така нареченото „пеене“. Едната, с готовата страница в ръка, чете само реда с поправката, „подсказан“ от другата, като внимава редът да си е на мястото, че и при поправката да не е допусната пък друга грешка...
На снимката: Норма и реч в „Биг Брадър“, Нова тв