Масова дислексикация

Когато през далечната 1991-ва станах коректорка в пловдивския „Глас“, езиковата неправилност бе обект на жестоки гонения в медиите.
Как се правеше вестник ли?
Машинописните текстове на журналистите (четени вече от редактор, а и от коректор, ако графикът позволява) се даваха на наборист – линотипер, да ги натрака на грамадната и шумна руска машина, отливаща оловни редове.
Следваше разпечатването на шпалтите (дълъг лист вестникарска хартия, върху който мастилото „визуализираше“ въпросните редове) и неуморното търсене на грешки започваше.
Коректорката бдеше за: 1. пропуски на автора (членуване, съгласуване, липсващи или излишни запетаи, кавички, главни букви, неправилно изписани имена и пр.); и 2. грешки при набора (изпуснати букви и пунктуационни знаци, дори цели абзаци, неспазени новоредия, неправилно разчетени имена и понятия, „чужди“ букви – тоест букви и знаци от друг шрифт, и т. н.).
Втора строга проверка установяваше отстранени ли са пропуските.
Бързо узнах, че двата типа езикови опущения се наслагват едни върху други в опасна комбинация и че университетското образование е необходимо, но не и достатъчно условие да си добър коректор.

Още по-бързо компютърът изрита в историята линотипния набор. Новите набористи – машинописките, обаче бяха не по-малко „опасни“ от линотиперите. Те също „редактираха“ имена и реалии (било защото са им непознати, било защото авторовият оригинал е станал нечетим от ръкописни поправки), „изяждаха“ букви и срички, нерядко в старанието си да помогнат туряха запетаята и пълния член не където трябва...
Светкавично научих, че между грешките при „новия“ и „стария“ тип набиране разликата е от земята до небето.
Разбрах и че компютърът може да „проверява“ спазваме ли правописа – и то още докато чукаме по клавиатурата, професионално или не!

Дойде времето, когато журналистите взеха да творят върху собствени PC-та. PC-тата, разбира се, им подчертаваха в яркочервено, като коректорска химикалка, „прогноци“, „зравната“, „обшество“, но не помагаха, ако не знаеш къде е запетайката, кое се пише с главна буква и каква е разликата между „замалко“ и „за малко“.
Така че хлябът на коректорките не бе отнет! Поне не от компютърна програма...

След години, вече като редактор, установих, че се случва и преводачи да газят книжовните норми, при това не само правописните, ами и стилистичните. Така в езика ни трайно се настаниха чужди конструкции като „обещах да му кажа, но не мога да го направя“, „случвало ли се е някога“, „за какво говориш“ и др., обилно използвани в любовни романи, женски сериали и тв реалитита със съмнителна стойност.

Поука:
Драги издатели, нека и великите преводачи си имат редактори, защото инак увековечавате издънки като „...иконом, блеснал неочаквано след препоръката на някоя от големите къщи, където вероятно е успял успешно да организира два-три пищни приема“ (Казуо Ишигуро, „Остатъкът от деня“, „Труд“).

Когато технологичното чудо на форуми и блогове ни заля като мощно цунами, нещата излязоха извън контрол.
Неспособни да инсталират кирилица на компютрите или мобилните си устройства, недоучили интернет-юзъри нароиха нов тип грешки. Платформи за безплатни обяви например изобилстват с издевателства като „балгарски“ и „шофиор“, повлияни от писането предимно на латиница. От ICQ до iPad грозни гледки като qko, 4etvartak, kude се превърнаха в „код“, който заплашва да взриви атомна бомба насред цъфтящото поле на езика ни свещен...

Масло в огъня наляха и новите медии. Вместо да сложат на пост при всеки текст бдителна „патрулна двойка“ от редактор и коректор, сайтове и сайтчета, намерили леснината в „надомната журналистика“, неглижираха правописните закони.
В епохата, когато всеки може да бъде автор на езиково съобщение, достигащо до милиони потребители чрез социалните мрежи, почти не остана авторитет, по който да се равняваме, редейки езиковите пъзели. Няма „висока летва“, за която да кажем: „Трябва да се пише като в еди-кой си вестник, да се говори като по еди-коя си телевизия...“
Напротив - докато в академичните среди се води спор чий речник да е „законодателят“ на езика, интернет изобилства от непрофесионални, неточни, понякога неверни съвети по правопис! (Моля ви, не питайте в bgmamma къде се пише запетайка в изречението „Здравей, Лили, как си?“!)

Дори книгите – последният остров на правилна реч, не са каквото бяха.
Особено след сканиране, любим „предпечатен“ метод на клетата chitanka.
Чиито клети редактори (коректори?) ни сервират например „постижението“: „Само отпечатъците на едноличните близнаци си приличат“ (Жан-Кристоф Гранже, „Пурпурните реки“). „Едноличните“ близнаци са, разбира се, еднояйчни...

Не по-добре се е преборил с предизвикателството редакторът на новия „Портокал с часовников механизъм“ („Изток-Запад“), понеже там пък четем неща като „стигнах до новата бяла страда“ – безспорно „заслуга“ на скенера, невинната, лишена от разум машина...

Поука:
Само окото редакторско (и/или коректорско) може да направи връзката буква-дума-значение!

Окото редакторско (и/или коректорско), „ослепено“ от алчността на издатели от всякакъв калибър и от късогледството на законотворци разноцветни.
И не е далеч времето, когато не ще има смисъл нищо да се редактира (коригира), понеже никой няма да знае как е правилно!

На снимката: Норма и реч в „Биг Брадър“, Нова тв

пишете ми

Име

Имейл *

Съобщение *