Имало едно време един майстор...

Едва 10-годишен, рано осиротелият Никола Фичев, бъдещият майстор Колю Фичето, започва да учи занаят при тревненските дюлгери. Годината е 1810-а. На 17-годишна възраст чиракува при майстори от западнобългарската строителна школа от град Корча и се обучава как се дяла камък, по-късно усвоява принципите на градежа на църкви и камбанарии, като работи при брациговски майстори. 23-годишен, той вече е калфа, а на 36 е признат от дюлгерския еснаф за майстор.
Получава званието уста, след като довършва търновската църква „Свети Никола“, когато майсторът, на когото помага, се разболява.

40 години Колю Фичето гради мостове, църкви, джамии, камбанарии, домове на богати българи, прави иконостаси, водопроводни и канализационни съоръжения, привличат го като експерт в съдебни спорове, засягащи строителни проблеми.
Негово дело са храмовете „Свети Николай Чудотворец“, „Света Богородица“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. св. Константин и Елена“ и „Свети Спас“ (сега – в руини) във Велико Търново, дряновската църква „Свети Никола“ - първата му самостоятелна работа, свищовската „Света Троица“, горнооряховската „Свети Никола“.
Майсторът издига кулите камбанарии в Плаковския и в Преображенския манастир, мостовете в Севлиево и в родното Дряново, уникалния покрит мост в Ловеч, моста при град Бяла, търновския конак – сградата, сега музей, в която заседава Учредителното събрание на новоосвободена България.
Сред частните домове, които Колю Фичето строи, са ханът на Хаджи Николи в старата столица, Икономовата къща в Дряново – образец за градеж при максимална икономия на пространство, Къщата с маймунката в Търново.

Манастирските църкви уникалният майстор издига в съответствие със средновековните модели, но в градските храмове влага новаторското си, възрожденско виждане.
Това са внушителни трикорабни постройки, с каменни фасади, с камбанарии, „вградени“ в храмовия обем. Корнизите им са така наречените двойни фичевски кобилици, тази плавна, вълнообразна форма повтарят и балконите вътре в църквите, та се чуди човек – хълмистата прелест на Дунавската равнина ли е пренесъл в сакралното пространство, или водите на могъщата река са очаровали майстора.

На две места Колю Фичето слага въртящи се колони на фасадите на православни храмове – в търновската „Св. св. Константин и Елена“ (чиято реставрация предстои), заради свлачищния склон под нея, и в свищовската „Света Троица“ – заради льосовата почва в района. Ревизионните колони са уникално противоземетръсно съоръжение.
Легенда разказва, когато майсторът завършва строежа на „Свeта Троица“ в крайдунавския град, турската власт нарежда да се строи почетен караул от низами, когато се приема постройката. Това става през 1867-а.
Къщата с маймунката в Търново също е обвеяна с предания. Изображението, дало популярното име на сградата, е първата каменоделска работа на Колю Фичето. Според една теория прозвището на собственика е било Маймунката, а според друга – майсторът е отдал почит на древнобългарския календар, определящ годината на градежа – 1849-а, като Година на маймуната.

Когато Митхад паша, реформаторът, решава да осъществи делото на своя живот – моста до град Бяла, който трябва да свърже Русчук с Търново, Орхание и София, най-напред се пазари с придворния архитект. Срокът е дълъг, сумата – три милиона турски гроша. Тогава някой му казва, че в България има един самоук майстор, дето строи и по-евтино, и по-хубаво.
Предложението на Колю Фичето е да съгради моста за седемстотин хиляди гроша – спазва уговорката и прави това чудо на хидроинженерната и архитектурната мисъл.

Само на едно място майсторът ни е оставил името си – на каменна плоча в храма „Света Троица“ в едноименния манастир край Велико Търново.
Само една негова снимка имаме – от погребението му на 15 януари 1881-ва.
Музей в родното му Дряново събира на едно място всичко за възрожденския майстор.
За себе си дом да е изградил, не е известно.