Преди да се роди & след това,
или Как компютрите промениха света
През шейсетте, когато нашите майки и баби бяха безпаметно влюбени в синеокия чаровник Ален Делон, комуникацията с кумира бе отчайващо еднопосочна.
Най-голяма близост до звездата осигуряваше... билетът за първия ред в местното кино, а списание „Паралели“ публикуваше адресите, на които можеше да се изпрати писмо (на лист хартия, сложен в плик!) до... агента на актьора.
На 8 ноември 2010-а Ален Делон навърши 75.
Днес
знайни и незнайни фенове
създават сайтове и блогове на любимците си, както и техни профили в социалните мрежи. Не винаги авторите на електронните „дневници“ се считат задължени да пояснят, че звездата няма нищо общо със сайта си и че той е дело на почитатели. „Оня ден станах приятел с Ал Пачино във фейсбук“, обърна внимание на опасностите в Мрежата Явор Колев от „Компютърни престъпления“ към ГДБОП. Ал Пачино, разбира се, не подозира, че се е сближил виртуално с полицейския ни „Рицар на книгата“...
„На агента ми звънят хора, които искат да знаят коя от страниците ми в My space е моя. Никога не съм имал профил в тази социална мрежа, макар че страниците на Уентуърт Милър там са повече от дузина – разказва пред сп. Who звездата от „Бягство от затвора“. – Някой отговаря на почитателите от мое име, поддържа блог от мое име, а това е малко обезпокоително.“
Докато ние едно време
изрязвахме снимките на екранните си любимци
от списания и ги лепяхме в албуми, днешният фен си има... youtube!
Снимките в наши дни биват „изрязвани“ и „залепвани“ с видеософтуер, „подлага“ им се музика и така анимирани, те излитат в свободното електронно пространство, за да разнасят обожанието на почитателите към техните идоли. Често откъси от филм или сериал се озвучават с музикални творби, нямащи нищо общо с екранния живот на съответната кино- или тв творба, но пък са любимите парчета на анонимните си автори.
Интернет революционизира средствата за информация и с невероятната допреди десетилетие възможност за светкавична обратна връзка.
По времето, когато в България имаше три ежедневника и два седмичника, посланията на изстрадалия читател се подмятаха по бюрата на незнайни редактори в продължение на месеци. Рядко получаваха отговор. Понякога редове от тях влизаха в колонката „Писма на читателите“ – слаба утеха за нещо, което си искал да споделиш, да промениш, да подобриш...
Сега е достатъчно да кликнеш на „Добави коментар“ и – със или без регистрация – твоето мнение ще цъфне под статията, която те е развълнувала. Нерядко онлайн-читателите създават текстове, по-задълбочени от журналистическия материал, особено ако последният представлява copy-paste от бюлетина на даден послушен пресцентър...
Преди някое и друго десетилетие любовта бе толкова съкровена, та се бояхме многострадалните ни дневници, в които споделяхме вълненията си, да не попаднат под прицела на чужди очи.
Днес влюбени от 12 до 72 години изповядват из блогове и форуми какво им е причинил обектът на сърдечните им щения. Нерядко стиховете в Мрежата са осакатени от невъзможността да се работи със словото, но какво значение има това, след като емоцията те изгаря отвътре?
Социалните мрежи
пък дават възможност да покажеш на виртуалните си приятели какво те е впечатлило – публикуваш мнения, коментираш мненията на другите, линкваш публикации. Любен Дилов цяло „Фейсбуки“ написа! Само че защо бе, Дилов, не включи в книгата и отговорите на приятелите си, които се втурват презглава да остроумничат след всеки твой текст? Не е ли това по-интересният елемент от явлението „постване на стената“?
И още: справка с Google отнема секунди, Уикипедия ти предоставя цялата интересуваща те информация по даден проблем, не е нужно да наизустяваш факти, дати, имена... Всяко кътче на планетата може да бъде видяно... вкъщи, на монитора... Онлайн-речници помагат на недоучилите чужд език и преводът не е, каквото беше. За Бога, човек дори не може да се изгуби – достатъчно е да зададеш крайната точка на пътуването си на джипиеса и приятен женски глас ще ти помогне и
до Цариград без питане да стигнеш!
Няма нужда да се запомнят телефонни номера (имаме ги в джиесема, в профила си в сайта на мобилния оператор и в електронната си поща), срещите за следващата седмица влизат в електронен бележник на телефона или компютъра (който дори не се налага да разгръщаш, защото сам напомня съдържанието си), дори рождените дни на приятелите са услужливо предоставени от фейсбук, скайп и айсикю...
Какво ще правим с освободения от необходимостта на запаметява разум, не личи да сме решили. Ще закърнява ли човешкият мозък, изместен от електронния? Ще се сбъднат ли мрачните прогнози на фантастите, които разказват за Бътлъровия джихад, или Великия бунт срещу мислещите машини (Франк Хърбърт, „Дюн“, 1965)?
Нищо чудно! След като вече Мрежата между компютрите (Орсън Скот Кард, „Говорителя на мъртвите“, 1986) се превърна в нещо, без което не можем ни пица да си поръчаме, ни с гаджето да скъсаме... Особено пък ако сме го хванали пак там...
Текстът е номиниран в Mtel Медиа мастърс 2011 в категория „Нови медии“
През шейсетте, когато нашите майки и баби бяха безпаметно влюбени в синеокия чаровник Ален Делон, комуникацията с кумира бе отчайващо еднопосочна.
На 8 ноември 2010-а Ален Делон навърши 75.
Днес
знайни и незнайни фенове
създават сайтове и блогове на любимците си, както и техни профили в социалните мрежи. Не винаги авторите на електронните „дневници“ се считат задължени да пояснят, че звездата няма нищо общо със сайта си и че той е дело на почитатели. „Оня ден станах приятел с Ал Пачино във фейсбук“, обърна внимание на опасностите в Мрежата Явор Колев от „Компютърни престъпления“ към ГДБОП. Ал Пачино, разбира се, не подозира, че се е сближил виртуално с полицейския ни „Рицар на книгата“...
„На агента ми звънят хора, които искат да знаят коя от страниците ми в My space е моя. Никога не съм имал профил в тази социална мрежа, макар че страниците на Уентуърт Милър там са повече от дузина – разказва пред сп. Who звездата от „Бягство от затвора“. – Някой отговаря на почитателите от мое име, поддържа блог от мое име, а това е малко обезпокоително.“
Докато ние едно време
изрязвахме снимките на екранните си любимци
от списания и ги лепяхме в албуми, днешният фен си има... youtube!
Снимките в наши дни биват „изрязвани“ и „залепвани“ с видеософтуер, „подлага“ им се музика и така анимирани, те излитат в свободното електронно пространство, за да разнасят обожанието на почитателите към техните идоли. Често откъси от филм или сериал се озвучават с музикални творби, нямащи нищо общо с екранния живот на съответната кино- или тв творба, но пък са любимите парчета на анонимните си автори.
Интернет революционизира средствата за информация и с невероятната допреди десетилетие възможност за светкавична обратна връзка.
По времето, когато в България имаше три ежедневника и два седмичника, посланията на изстрадалия читател се подмятаха по бюрата на незнайни редактори в продължение на месеци. Рядко получаваха отговор. Понякога редове от тях влизаха в колонката „Писма на читателите“ – слаба утеха за нещо, което си искал да споделиш, да промениш, да подобриш...
Сега е достатъчно да кликнеш на „Добави коментар“ и – със или без регистрация – твоето мнение ще цъфне под статията, която те е развълнувала. Нерядко онлайн-читателите създават текстове, по-задълбочени от журналистическия материал, особено ако последният представлява copy-paste от бюлетина на даден послушен пресцентър...
Преди някое и друго десетилетие любовта бе толкова съкровена, та се бояхме многострадалните ни дневници, в които споделяхме вълненията си, да не попаднат под прицела на чужди очи.
Днес влюбени от 12 до 72 години изповядват из блогове и форуми какво им е причинил обектът на сърдечните им щения. Нерядко стиховете в Мрежата са осакатени от невъзможността да се работи със словото, но какво значение има това, след като емоцията те изгаря отвътре?
Социалните мрежи
пък дават възможност да покажеш на виртуалните си приятели какво те е впечатлило – публикуваш мнения, коментираш мненията на другите, линкваш публикации. Любен Дилов цяло „Фейсбуки“ написа! Само че защо бе, Дилов, не включи в книгата и отговорите на приятелите си, които се втурват презглава да остроумничат след всеки твой текст? Не е ли това по-интересният елемент от явлението „постване на стената“?
И още: справка с Google отнема секунди, Уикипедия ти предоставя цялата интересуваща те информация по даден проблем, не е нужно да наизустяваш факти, дати, имена... Всяко кътче на планетата може да бъде видяно... вкъщи, на монитора... Онлайн-речници помагат на недоучилите чужд език и преводът не е, каквото беше. За Бога, човек дори не може да се изгуби – достатъчно е да зададеш крайната точка на пътуването си на джипиеса и приятен женски глас ще ти помогне и
до Цариград без питане да стигнеш!
Няма нужда да се запомнят телефонни номера (имаме ги в джиесема, в профила си в сайта на мобилния оператор и в електронната си поща), срещите за следващата седмица влизат в електронен бележник на телефона или компютъра (който дори не се налага да разгръщаш, защото сам напомня съдържанието си), дори рождените дни на приятелите са услужливо предоставени от фейсбук, скайп и айсикю...
Какво ще правим с освободения от необходимостта на запаметява разум, не личи да сме решили. Ще закърнява ли човешкият мозък, изместен от електронния? Ще се сбъднат ли мрачните прогнози на фантастите, които разказват за Бътлъровия джихад, или Великия бунт срещу мислещите машини (Франк Хърбърт, „Дюн“, 1965)?
Нищо чудно! След като вече Мрежата между компютрите (Орсън Скот Кард, „Говорителя на мъртвите“, 1986) се превърна в нещо, без което не можем ни пица да си поръчаме, ни с гаджето да скъсаме... Особено пък ако сме го хванали пак там...
Текстът е номиниран в Mtel Медиа мастърс 2011 в категория „Нови медии“