„Аз съм човек, който стъпва по земята, а душата ми – ехеее, някъде на Дюн...“
Това казва за себе си Виолета Чушкова, която дари на българските читатели магнетичните образи на Ендър и Пол Муад`Диб.
Зодия Дева е. Родена е в Лом и от баща си – учител, наследява любовта към книгите. Мисли, че любопитството не е достатъчно, трябва ти и жажда за приключения, за да напишеш, режисираш и изиграеш своя собствен житейски сценарий. Твърди, че не й личи, но е амбициозна и взискателна. Особено към себе си. Издава ми една тайна – преди да се заеме с превода на нова книга, чете Елин Пелин и Йордан Йовков, за да й зазвучи българското слово.
Виолета Чушкова е първият преводач, носител на наградата „Гравитон“ „за най-добро въображение и доброта на въображението“, учредена от Любен Дилов. Отличието й е присъдено през 1993-та за превода на антиутопията „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли.
Поглед назад
Библиотека „Галактика“ (на издателство „Г. Бакалов" – Б. а.) беше явление в нашето книгоиздаване. В тази библиотека излязоха завидно добри книги. За първи път бе представен с книга Робърт Шекли – „Недокоснат от човешки ръце“, Франк Хърбърт излезе най-напред в „Галактика“... (и до края разговорът ни ще се върти все около магичния свят на създателя на „Дюн“), Текла Алексиева правеше кориците и четеше книгите!
Редколегията беше много силна – Агоп Мелконян, Огнян Сапарев, д-р Светослав Славчев, Александър Пеев... Осиротях, откак Агоп Мелконян не е сред живите – той е писал предговорите на почти всички фантастични произведения, които съм превела. Беше голям приятел, много ме насърчаваше. Казваше, че фантастиката се нуждае от добри преводачи, не от хора, които случайно превеждат книги. Както не случайно пишеш фантастика... Винаги е имало едно полунегативно отношение към работата на преводачите на фантастична литература – „Е, фантастика...“ А фантастиката е литература за свободни хора. В нея можеше да се каже всичко!
Свалиха от издателския план на „Г. Бакалов“ книга за морските битки, която започваше така: „Войни е имало и винаги ще има“ – това беше в разрез с официалната идеология. Във фантастиката обаче можеше да има всякакви войни – по суша, море и въздух, Седми, Осми, всякакви поред, нашествия, измиране на нации... (Големия бунт срещу машините – допълвам. Смеем се.)
И все още фантастиката е литература за свободни хора и хора с въображение. За голямо съжаление въображението става оскъдно – хората по-малко четат, но аз се радвам, че все още младите четат фантастика.
Творческият процес
Обичам да отида някъде, да си опъна палатката и да не излизам! Всяко прекъсване на работата предполага след това отново да прочетеш последните 20-30 страници, които си превел, да идеш и няколко страници напред, за да влезеш в атмосферата, да си го представиш... Да превеждаш фантастика, не е като да превеждаш инструкция за ползване на комбайн! (Смеем се.)
Кое е най-трудното, когато човек започва да превежда фантастичен роман? Навлизането в измисления свят ли?
Не, това не е трудно, това е изключително трудно. И е много индивидуално. Или можеш да „обуеш обувките“ на дук Лито, или не можеш. Мисля, че това е дарба. Да си представиш как той ще говори, да „чуеш“ Гласа, с който бинджезъритките въздействат... И то след като си измислил, както е в „Дюн“, още хиляда думи, които авторът ти налага да измислиш, а трябва и да ги направиш на български да звучат правдоподобно, тайнствено и интригуващо. Защото това е очарованието на фантастиката – че е нещо различно. Хората обичат да са различни, да са някой друг – вътре в себе си хората са като деца... Обичат мислено да отидат на някое място, което не са виждали, да си го представят. И фантастиката ни предлага това отиване в непознати светове. Не фантастичният филм или компютърната игра, а книгата. Защото тя отваря широко един прозорец и казва: „Ето това е. Влез. Заповядай!“ Не ти „дава“ своята идея, както режисьорът, а те уважава като личност с въображение. И ти се чувстваш наистина специален. Това ме блазни във фантастиката. И друго не бих превеждала. Единственото различно от фантастика, към което посягам, е маринистиката, защото три години съм работила на кораб, плавала съм, обичам морето. През годините на кораба „Варна“, на който бях преводач, научих думи, които звучат като заклинания за другиго. И знам, че корабът не отплува, а отплава... Това всеки, които работи със словото, трябва да го знае, казвам. Да, ама не! Просто човек трябва повече да се интересува, да го е видял... Освен това съм живяла четири години в Сахара. Превеждах в българската болница в град Себа, в сърцето на либийска Сахара, това много ми помогна да направя „Дюн“, защото познавам пустинята. Знам как изгрява слънцето в пустинята, познавам следите по пясъка, знам как вятърът навява дюните, знам как изглеждат звездите над пустинята, колко е ценна водата... В пустинята се развиделява за минути – тъмно е и изведнъж, като изгрее, слънцето, става ден. Чела съм Корана два пъти. Приписките на принцеса Ирулан в началото на всяка глава имат привкус на сурите на Корана... Всичко това аз го харесвам, защото е необичайно, непознато, има друг вкус, вкус на тайнство... За мен „Дюн“ е откритие. Радвам се, че хората четат моя превод.
Освен „Дюн“ обичам много и една новела на Даниел Кийс – „Цветя за Олджърнън“, Кръстан Дянков я пусна в „Съвременник“. Тя не е много известна, но е носител на всички награди за фантастика. По-късно Кийс я разширява в роман. Когато Айзър Азимов му връчва една от наградите, казва: „Винаги досега съм награждавал произведения, по-слаби от моите. Днес ще наградя новела, която аз не мога да напиша... – и се обръща към автора: – Човече, излез тук и ни кажи как я написа!“ А Кийс отвръща: „Господин Азимов, ако разбереше как съм я написал – моля ви, кажете ми, за да напиша още една!“
А аз бих казала: „Ако се намери още една книга като „Дюн“, бих я превела.“ Не че „Говорителя на мъртвите“ е по-слаба, напротив, тя е много силна книга, но „Дюн“ съдържа в себе си един малък свят, в „Дюн“ Франк Хърбърт е измислил цял един малък свят. Измислил е езика на този свят, обичаите му... „Дюн“ ненапразно е класирана за най-добрия фантастичен роман за всички времена във всички класации.
Обичам „Дюн“, обичам и Ендър, те са ми като деца... Много хубави неща има там... „Дюн“ е могъща книга, митична. Децата например си рецитират молитвата против страх, приемат я като верую.
В „Дюн“, както и в „Играта на Ендър“ има много технически термини, лични и географски наименования – те ли бяха най-голямото предизвикателство?
Не, тях човек ги измисля и после трябва само да внимаваш да не ги смениш с други!
Нее – възразявам, – думата не може да бъде „измислена“, тя се ражда. Как се ражда новата дума?
Спонтанно. Не е нещо, за което можеш да се замислиш, да го мъдруваш – то идва изведнъж. Спомням си в един разказ трябваше да назова различните видове кихавици. В продължение на час кихах, за да запиша звука! И успях... Всичко е въображение... Новото понятие трябва да е нещо интригуващо, леко, запомнящо се, не бива да е дълга дума... Най-голямото ми партниране с Франк Хърбърт е при измислянето на речника в края на книгата. Милан Асадуров, преводачът на Стругацки, бе мой консултант. Много го бива в измислянето.
Питам преводачката на фантастика Виолета Чушкова срещала ли е в книгите, над които е работила, „предсказание“, което се е сбъднало.
Имаше време, когато мислех, че писателите фантасти са пророци! Всичко, казано в „Прекрасният нов свят“ – книга, писана през 1932-ва, се случи. Случи се сексуалната революция, промискуитетът, дрогата... Винаги съм смятала, че фантастите подготвят съзнанието на хората за... други неща. Хората се наслаждават на фантастиката. Човекът обича непознатите брегове, пътуването е по-силно като емоция от пристигането, докато стихнеш – ехее, за колко неща си мечтаеш.
Демокрация и фантастика
Има ли „забранени“ думи днес, станахме ли по-свободни, питам човека, пресъздал много произведения за свободни хора.
Мисля, че хората винаги са се стъписвали пред различното. Представете си едни говорещи прасенца – първият инстинкт на човека е да ги убие. Непознатото, инакомислещото стряскат, стъписват хората, първата реакция е да спрат това, да не е така. Иска се много голяма свобода на духа, толерантност, духовна извисеност, за да приемеш версия, която не е твоята.
Много религия ли има във фантастиката?
Не бих казала. И не заради това фантастиката се превръща в религия. Фантастиката се превръща в религия, защото е интересна, загадъчна, нещо различно е. Но не съдържа много религия – това са вижданията на хора, които се страхуват и от сянката си.
Каква според вас ще е съдбата на книгата, при положение че новите технологии заемат все по-голямо „пространство“ в живота ни?
Аз съм и оптимист, и песимист. Приемам съвсем толерантно другите източници на информация, които младите ползват, не ме боли толкова, че едно дете не чете много книги, то пък, от друга страна, ме боли, защото няма въображение, защото това му пречи да съчинява.
За да накарам децата да четат, им разказвам донякъде и млъквам. На въпроса: „А после?“, отговарям: „Прочетете и ще разберете.“ Детето посяга към книгата, ако вижда, че и родителите му четат, ето това е голямата ми тревога.
Не мога да искам сега от децата да обичат книгата, колкото аз съм я обичала на тяхната възраст. Може би трябва да се намерят други форми, по друг начин да измислят, да творят децата... Те измислят страхотни неща, когато има кой да ги насърчава... Ако можем да се преборим децата да станат по-духовни, да се радват на малките неща в живота, ще е прекрасно. Любовта се отглежда, култивира се. Към всичко. Към книгата – също. Длъжни сме да го направим за тези, които растат сега.
Училище под Чумерна
Във „Вилиленд“ деца, залепени за компютъра, няма да видите. Децата сега не се движат достатъчно, не общуват с природата, страх ги е от бръмбарче, от светулка, от паяче... А трябва да обичат всяка живинка – човек, като обича животните, обича и хората!
Първите дни, като дойдат, нямат какво да си кажат, не могат да общуват помежду си! А трябва да се общува, трябва да има малко смях след загасване на лампата, споделяне на тайни... (Четене с фенерче под одеялото – допълвам. – Както, когато ние бяхме деца...) Разбира се! Това е част от приключението! И без компютърни игри! Аз самата не си пилея времето с компютри и телевизия, пестелива съм на време...
Създадох „Вилиленд“, защото имах вътрешна потребност. Затова и не се оплаквам, когато е трудно. Защото мразя вкуса на неуспеха.
За сп. „Усури“
Зодия Дева е. Родена е в Лом и от баща си – учител, наследява любовта към книгите. Мисли, че любопитството не е достатъчно, трябва ти и жажда за приключения, за да напишеш, режисираш и изиграеш своя собствен житейски сценарий. Твърди, че не й личи, но е амбициозна и взискателна. Особено към себе си. Издава ми една тайна – преди да се заеме с превода на нова книга, чете Елин Пелин и Йордан Йовков, за да й зазвучи българското слово.
Виолета Чушкова е първият преводач, носител на наградата „Гравитон“ „за най-добро въображение и доброта на въображението“, учредена от Любен Дилов. Отличието й е присъдено през 1993-та за превода на антиутопията „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли.
Поглед назад
Библиотека „Галактика“ (на издателство „Г. Бакалов" – Б. а.) беше явление в нашето книгоиздаване. В тази библиотека излязоха завидно добри книги. За първи път бе представен с книга Робърт Шекли – „Недокоснат от човешки ръце“, Франк Хърбърт излезе най-напред в „Галактика“... (и до края разговорът ни ще се върти все около магичния свят на създателя на „Дюн“), Текла Алексиева правеше кориците и четеше книгите!
Редколегията беше много силна – Агоп Мелконян, Огнян Сапарев, д-р Светослав Славчев, Александър Пеев... Осиротях, откак Агоп Мелконян не е сред живите – той е писал предговорите на почти всички фантастични произведения, които съм превела. Беше голям приятел, много ме насърчаваше. Казваше, че фантастиката се нуждае от добри преводачи, не от хора, които случайно превеждат книги. Както не случайно пишеш фантастика... Винаги е имало едно полунегативно отношение към работата на преводачите на фантастична литература – „Е, фантастика...“ А фантастиката е литература за свободни хора. В нея можеше да се каже всичко!
Свалиха от издателския план на „Г. Бакалов“ книга за морските битки, която започваше така: „Войни е имало и винаги ще има“ – това беше в разрез с официалната идеология. Във фантастиката обаче можеше да има всякакви войни – по суша, море и въздух, Седми, Осми, всякакви поред, нашествия, измиране на нации... (Големия бунт срещу машините – допълвам. Смеем се.)
Творческият процес
Обичам да отида някъде, да си опъна палатката и да не излизам! Всяко прекъсване на работата предполага след това отново да прочетеш последните 20-30 страници, които си превел, да идеш и няколко страници напред, за да влезеш в атмосферата, да си го представиш... Да превеждаш фантастика, не е като да превеждаш инструкция за ползване на комбайн! (Смеем се.)
Кое е най-трудното, когато човек започва да превежда фантастичен роман? Навлизането в измисления свят ли?
Не, това не е трудно, това е изключително трудно. И е много индивидуално. Или можеш да „обуеш обувките“ на дук Лито, или не можеш. Мисля, че това е дарба. Да си представиш как той ще говори, да „чуеш“ Гласа, с който бинджезъритките въздействат... И то след като си измислил, както е в „Дюн“, още хиляда думи, които авторът ти налага да измислиш, а трябва и да ги направиш на български да звучат правдоподобно, тайнствено и интригуващо. Защото това е очарованието на фантастиката – че е нещо различно. Хората обичат да са различни, да са някой друг – вътре в себе си хората са като деца... Обичат мислено да отидат на някое място, което не са виждали, да си го представят. И фантастиката ни предлага това отиване в непознати светове. Не фантастичният филм или компютърната игра, а книгата. Защото тя отваря широко един прозорец и казва: „Ето това е. Влез. Заповядай!“ Не ти „дава“ своята идея, както режисьорът, а те уважава като личност с въображение. И ти се чувстваш наистина специален. Това ме блазни във фантастиката. И друго не бих превеждала. Единственото различно от фантастика, към което посягам, е маринистиката, защото три години съм работила на кораб, плавала съм, обичам морето. През годините на кораба „Варна“, на който бях преводач, научих думи, които звучат като заклинания за другиго. И знам, че корабът не отплува, а отплава... Това всеки, които работи със словото, трябва да го знае, казвам. Да, ама не! Просто човек трябва повече да се интересува, да го е видял... Освен това съм живяла четири години в Сахара. Превеждах в българската болница в град Себа, в сърцето на либийска Сахара, това много ми помогна да направя „Дюн“, защото познавам пустинята. Знам как изгрява слънцето в пустинята, познавам следите по пясъка, знам как вятърът навява дюните, знам как изглеждат звездите над пустинята, колко е ценна водата... В пустинята се развиделява за минути – тъмно е и изведнъж, като изгрее, слънцето, става ден. Чела съм Корана два пъти. Приписките на принцеса Ирулан в началото на всяка глава имат привкус на сурите на Корана... Всичко това аз го харесвам, защото е необичайно, непознато, има друг вкус, вкус на тайнство... За мен „Дюн“ е откритие. Радвам се, че хората четат моя превод.
Освен „Дюн“ обичам много и една новела на Даниел Кийс – „Цветя за Олджърнън“, Кръстан Дянков я пусна в „Съвременник“. Тя не е много известна, но е носител на всички награди за фантастика. По-късно Кийс я разширява в роман. Когато Айзър Азимов му връчва една от наградите, казва: „Винаги досега съм награждавал произведения, по-слаби от моите. Днес ще наградя новела, която аз не мога да напиша... – и се обръща към автора: – Човече, излез тук и ни кажи как я написа!“ А Кийс отвръща: „Господин Азимов, ако разбереше как съм я написал – моля ви, кажете ми, за да напиша още една!“
А аз бих казала: „Ако се намери още една книга като „Дюн“, бих я превела.“ Не че „Говорителя на мъртвите“ е по-слаба, напротив, тя е много силна книга, но „Дюн“ съдържа в себе си един малък свят, в „Дюн“ Франк Хърбърт е измислил цял един малък свят. Измислил е езика на този свят, обичаите му... „Дюн“ ненапразно е класирана за най-добрия фантастичен роман за всички времена във всички класации.
Обичам „Дюн“, обичам и Ендър, те са ми като деца... Много хубави неща има там... „Дюн“ е могъща книга, митична. Децата например си рецитират молитвата против страх, приемат я като верую.
В „Дюн“, както и в „Играта на Ендър“ има много технически термини, лични и географски наименования – те ли бяха най-голямото предизвикателство?
Не, тях човек ги измисля и после трябва само да внимаваш да не ги смениш с други!
Нее – възразявам, – думата не може да бъде „измислена“, тя се ражда. Как се ражда новата дума?
Спонтанно. Не е нещо, за което можеш да се замислиш, да го мъдруваш – то идва изведнъж. Спомням си в един разказ трябваше да назова различните видове кихавици. В продължение на час кихах, за да запиша звука! И успях... Всичко е въображение... Новото понятие трябва да е нещо интригуващо, леко, запомнящо се, не бива да е дълга дума... Най-голямото ми партниране с Франк Хърбърт е при измислянето на речника в края на книгата. Милан Асадуров, преводачът на Стругацки, бе мой консултант. Много го бива в измислянето.
Питам преводачката на фантастика Виолета Чушкова срещала ли е в книгите, над които е работила, „предсказание“, което се е сбъднало.
Имаше време, когато мислех, че писателите фантасти са пророци! Всичко, казано в „Прекрасният нов свят“ – книга, писана през 1932-ва, се случи. Случи се сексуалната революция, промискуитетът, дрогата... Винаги съм смятала, че фантастите подготвят съзнанието на хората за... други неща. Хората се наслаждават на фантастиката. Човекът обича непознатите брегове, пътуването е по-силно като емоция от пристигането, докато стихнеш – ехее, за колко неща си мечтаеш.
Демокрация и фантастика
Има ли „забранени“ думи днес, станахме ли по-свободни, питам човека, пресъздал много произведения за свободни хора.
Мисля, че хората винаги са се стъписвали пред различното. Представете си едни говорещи прасенца – първият инстинкт на човека е да ги убие. Непознатото, инакомислещото стряскат, стъписват хората, първата реакция е да спрат това, да не е така. Иска се много голяма свобода на духа, толерантност, духовна извисеност, за да приемеш версия, която не е твоята.
Много религия ли има във фантастиката?
Не бих казала. И не заради това фантастиката се превръща в религия. Фантастиката се превръща в религия, защото е интересна, загадъчна, нещо различно е. Но не съдържа много религия – това са вижданията на хора, които се страхуват и от сянката си.
Каква според вас ще е съдбата на книгата, при положение че новите технологии заемат все по-голямо „пространство“ в живота ни?
Аз съм и оптимист, и песимист. Приемам съвсем толерантно другите източници на информация, които младите ползват, не ме боли толкова, че едно дете не чете много книги, то пък, от друга страна, ме боли, защото няма въображение, защото това му пречи да съчинява.
За да накарам децата да четат, им разказвам донякъде и млъквам. На въпроса: „А после?“, отговарям: „Прочетете и ще разберете.“ Детето посяга към книгата, ако вижда, че и родителите му четат, ето това е голямата ми тревога.
Не мога да искам сега от децата да обичат книгата, колкото аз съм я обичала на тяхната възраст. Може би трябва да се намерят други форми, по друг начин да измислят, да творят децата... Те измислят страхотни неща, когато има кой да ги насърчава... Ако можем да се преборим децата да станат по-духовни, да се радват на малките неща в живота, ще е прекрасно. Любовта се отглежда, култивира се. Към всичко. Към книгата – също. Длъжни сме да го направим за тези, които растат сега.
Училище под Чумерна
Във „Вилиленд“ деца, залепени за компютъра, няма да видите. Децата сега не се движат достатъчно, не общуват с природата, страх ги е от бръмбарче, от светулка, от паяче... А трябва да обичат всяка живинка – човек, като обича животните, обича и хората!
Първите дни, като дойдат, нямат какво да си кажат, не могат да общуват помежду си! А трябва да се общува, трябва да има малко смях след загасване на лампата, споделяне на тайни... (Четене с фенерче под одеялото – допълвам. – Както, когато ние бяхме деца...) Разбира се! Това е част от приключението! И без компютърни игри! Аз самата не си пилея времето с компютри и телевизия, пестелива съм на време...
Създадох „Вилиленд“, защото имах вътрешна потребност. Затова и не се оплаквам, когато е трудно. Защото мразя вкуса на неуспеха.
За сп. „Усури“