Но на Бог не му се приказва с нас

На две места в света Бог те гледа с големите си, всевиждащи очи и... не те обвинява за нищо... Едното е далеч на изток, в Непал.
Там изрисуваните Му зеници наблюдават дребните човешки твари сякаш малко отегчено, с едва доловима нотка нетърпение. Побързай, казват като че ли, разбери, има толкова неща за разбиране... Другото е тук, в България.

Пещерата Проходна, известна като Очите на Бога, се намира в землището на село Карлуково. До нея се стига по криволичещ, тесен път.

Всяко образувание тук е застинал символ на нещо греховно у човека. Или не, не греховно, а по-скоро първично.

В Проходна се влиза през висок, сводест вход, малко по-навътре се извисява каменен обелиск. Така, още преди да се стигне до същественото, се минава през знаци, бележещи началото – зачатието.

После се прави дълъг завой наляво, върви се по тясна пътечка във влажната вътрешност на земната утроба, и изведнъж – „очите“.

Те са високо горе, на свода на пещерата, едното мъъъничко по-малко от другото, и през тях се вижда как небето живее своя небесен живот – грее слънце, летят облаци, луната пълнее и слабее, снежинки се сипят...
От Очите на Бога – каквото и да е името му – валят сълзи. И денем и нощем, и зиме и лете. Очите в Проходна плачат, влага се стича надолу, към застаналия на тясната площадка под тях човек, извил врат да надникне в празния им ирис...

Постоиш, поплачат над теб Очите на Бога, и си тръгнеш, още един подземен завой – и излизаш от хладната утроба, навън, при другия грях.

Греха на гордостта. Ако от нея е останало нещо след сблъсъка с вечния Му поглед.

Уста не видях да има под тези Очи. На Бог не му се приказва с нас...