Къщите ни – църкви, църквите ни – къщи

Когато за пръв път влязох в църква, се учудих, че подът й е застлан с черги. Църквата от моето далечно детство беше топла и уютна, в нея бе тихо, просторно и крехките пламъчета на свещите не позволяваха на мрака да възтържествува. Като у дома. „Къщата за семейството е светилище, църква, защото в нея се вършат всичките обреди“, пише Димитър Маринов в своето изследване „Народна вяра и религиозни народни обичаи“.

На къщата наричаме и до днес парата в коледната пита.
Първата песен на коледарите е пак за къщата, най-напред къщата се ръси със светена вода, гледаме кой ще влезе пръв в дома в деня на свети Симеон – всекиму се иска полазникът да е добър и имотен човек.

Според народните представи, щом в къщата се запали първият огън след постояването й, тя се сдобива със своя стопанин, със своя невидим дух. Ако дойде в добър час, този стопанин е добър за къщата и обитателите й. Затова в негова чест се вдига празник.

Толкова е „силна“ българската къща, че само мъжът може да я наследи – момата отива в друг дом, „задомява се“. Мъж да влезе в чужда къща като зет, не е добре – този човек не става глава на семейството, цял живот той е домазет, приодник. Изоставена къща е свърталище на нечисти сили - магьосници и бродници тъкмо в напуснати огнища правят своите магии.

Огнището пък – сърцето на дома, е толкова важно, че българинът е изковал израза „бащино огнище“. Неговото място най-първо се избира при градежа на нова къща. То е винаги на изток или на юг, никога на север или на запад, и ако тази част на дома, в която се намира то, е широка – слага се в средата.

„Когато се избере мястото, изкопава се трапчинка, ръси се с вода, кади се и като се гуди в трапчинката китката, с която е ръсено и която е от всякакви магьоснически билки, похлупва се с плоча“, разказва Димитър Маринов.

И коминът – неразделна част от огнището, е обект на ритуално превъплъщение. На Мечкинден – празника на свети Андрей Първозвани, 30 ноември, за умилостивяване на мечката и за наедряване на дните жените хвърлят просо, варена царевица, фасул и други семена нагоре в комина. Невестата, като влезе за първи път в новия си дом, отива при огнището, разбърква огъня и поглежда през комина.

Болестите, които ни мъчат, казва поверието, през комина влизат, ако допуснем огънят в огнището ни да угасне.

Стари врата се нарича главният вход на българския дом. Тия стари врата фолклорната вяра натоварва с функциите на пазител на хората, приютили се зад тях. На старите врата именно свекървата посреща и благославя снаха си, тук стопанинът чака коледарите, нищелки се окачват на старите врата, за да пазят домочадието от болест, ако в селото върлува епидемия.

Вратата на българската къща е безсмъртна като духа български – дори да съборите къщата, портата не бива да се гори или сече.

На горния праг българката лепи черупките на червените яйца – те през цялата следваща година ще вардят дома от болести. Булката, когато за пръв път влиза в новия си дом, помазва с мед и масло пак горния праг – да й е благ животът със стопанина.

Под долния праг пък се заравят билките, дето пазят дома от магии и болести.

През прага не се подава нищо – онова, което дадете през прага, ще свърши!

Седнете ли на прага – лошо ще говорят хората за къщата.

Клиновете, дето се окачват ведрата с вода, или дъската, на която се слагат, наричат водник. Младата невеста първо на водника се покланя в мъжовата си къща, ако пък детето е много хубаво – намазват му челцето с кал от водника, да го запазят от лоши очи.

Дръвникът в дома на българина – пънът, на който се цепят дървата, за да се готви храната и отоплява къщата, е толкова съществена част от дома, че комай няма празник, който да го „подминава“.

На Игнажден, който пръв излезе от къщи, на връщане задължително трябва да отиде на дръвника, оттам да вземе шумка и да я отнесе при огнището. Кукерите на Сирни Заговезни играят при дръвника. На Благовец, когато с машите и ръжена ще гоним змиите и гущерите, от дръвника ще почнем и при дръвника ще завършим обредното дрънчене.

Когато свалят булото на невестата, за да й сложат забрадка – на дръвника я отвеждат, там я превръщат от нежно и плахо девойче в отрудена стопанка на дома.

Древна мъдрост, вековен опит диша в тази вселена от поверия, забрани, обичаи, свързани с къщата.

Стремежът да защити семейството си и да осигури оцеляването на поколенията след него е накарал българина да изтъче пъстрата черга от ритуали за дома. Този пъзел от незапомнени времена редят и други народи – в Индия Васту Пуруша управлява геометрията на вселената, две стихии – вятъра и водата, фън шуй, впрягат китайците, за да създадат хармонични местообитания и за живи, и за мъртви.

У дома и стените помагат, гласи поговорката. Проверено.

На снимката: Църквата на Плаковския манастир. Текстът е публикуван в сп. „Усури“