Нямаме оправдание, че оставяме децата религиозно неграмотни
Стефан Илчевски е роден в Чепеларе. Завършил е богословие, история и философия. Докторант е по интеркултурна философия. В Катедрата по арабистика и семитология на СУ „Св. Климент Охридски“ води семинарни упражнения по история на отношенията християнство-ислям.
Да започнем оттам – чия задача е да дава религиозни познания?
Религиозните познания могат да бъдат в две направления – едните са, които карат даден човек да стане религиозен, другите – които информират за определено религиозно учение, най-просто казано.
Първите имат чисто конфесионален характер – те излизат от съответната религиозна общност и целят да направят човека последовател на тази религия. Вторият тип религиозни познания са секуларни, те представляват поглед отвън и този поглед отвън може да претендира за една по-голяма обективност.
Този тип знания са знанията на независимия наблюдател – така, както изучаваме една химична реакция например, така и този, който дава религиозни познания от секуларна гледна точка, ще опише дадени религиозни практики, без нюанси на одобрение или отхвърляне. При конфесионалния поглед към материята е налице ценностно обременяване на знанията.
Всяка религиозна общност има за цел да дава конфесионален тип религиозно познание и да предоставя религиозно обучение от конфесионален тип.
Гарант на едно секуларно отношение към религията може да бъде секуларната държава, светската държава. Тя не би следвало да защитава някоя конфесионална форма на религиозно обучение. Светската държава трябва да има дистанцирано отношение към религията, не бива да ограничава религиозните права на гражданите си и не бива да дискриминира някои граждани за сметка на други.
Да разбирам ли, че според вас в българското светско училище децата трябва да получават обективни знания за самите религии?
Нека най-напред отбележим, че в България няма официално, регламентирано със закон изповедание. Ние имаме традиционно изповедание, а това е нещо различно. Нашата светска държава приема, че Православната църква има големи заслуги за формирането на българската култура, за разпространението на българската писменост, за историческата съдба на българския народ. Известно е, че фeрманът за създаването на Българската екзархия е първия документ, очертал границите на българската народност. Тези граници, залегнали в Санстефанския договор, и до днес продължават да са част от нашия национален идеал. За нашата секуларна държава тази културна и историческа обвързаност с Православната църква е факт, затова и държавата подпомага църквата в нейната културна дейност. 90 на сто от православните храмове у нас са паметници на културата, а някои са признати и от ЮНЕСКО за паметници със световно значение.
Но тъй като живеем в светска държава, обучението по религия следва да е подчинено на този факт, независимо дали на някой това му харесва, или не.
Приложима ли е концепцията на Българската православна църква за обучението по религия в българското училище?
БПЦ изхожда от позицията, че православието е официална религия в страната, от позициите, които е имала преди 1944 година – мястото, което е заемала в обществото, прерогативите й... Но днес живеем във време, белязано от 50 години безверие. И БПЦ отдавна е изгубила позициите, които е имала.
Но и останалите религиозни общности живеят сякаш в миналото.
Ако се отиде на варианта задължително религиозно обучение, то това обучение в никакъв случай не би могло да бъде конфесионално.
БПЦ предлага да се въведе модел на религиозно обучение, който и бездруго вече съществува, но не като задължителен предмет.
От 1997 година в българското училище се преподава предметът „Религия“. В момента „Религия“ децата могат да изучават и като СИП, и като ЗИП. Парадоксът е, че съществуването на този учебен предмет е регламентирано изцяло с подзаконови актове. Този предмет е нелегитимен. Как да се изучава религия в училище, не е уредено със закон. Тук държа да отбележа, че ние се нуждаем от нов закон за образованието, в който да залегне и религиозното обучение.
Във вида, в който днес се преподава религия в българското училище – „Религия християнство“ (разбирай православно християнство) и „Религия ислям“ (разбирай сунитски ислям), предметът е неприемлив, защото нарушава правата на другите религиозни общности в страната.
И това е една от причините да считам за неправилно задължителното религиозно обучение в българското училище да е с конфесионален характер, дори децата да се разделят в отделни паралелки – защото винаги ще има деца, които няма да могат да изберат предмет, посветен на тяхната конфесия, който да изучават. Винаги ще има малки общности, за чиито деца няма да има преподаватели, например бахаи, Общество за Кришна съзнание и др. Алтернативата би била тези деца да избират друг хуманитарен предмет, като етика например.
Кой критерий тогава ще е определящ при изработването на учебната програма, как ще се решава кои изповедания да бъдат вкарани в учебните програми?
Отново срещаме парадокса светската държава да толерира едно изповедание за сметка на друго. Защо православното и мюсюлманското дете да имат право да изучават своята религия, а деца от семейства, принадлежащи към малки изповедания, да са принудени поради липсата на учители и учебници да избират светски предмет вместо религия?
Но ако започнем да изброяваме възраженията срещу това – един конфесионален предмет по религия да е задължителен в българското училище, възражение номер едно безспорно ще бъде, че една светска държава не е призвана да кара хората да стават последователи на която и да било религия, това е призвание и задължение на самата религиозна общност.
Освен това конфесионалната форма не може да е задължителна, защото винаги ще е налице моментът на изключване – има дете, а няма учебник и/или учител, както вече казах – тоест този предмет може да е само избираем. И отново на дневен ред идва въпросът за децата от малките изповедания. Дете, принадлежащо към малка религиозна общност, ще е принудено да „замества“ предмета „Религия“ с друг хуманитарен предмет и следователно ще остава религиозно неграмотно.
А идеята на общообразователното училище е да даде някакъв минимум знания на всяка от степените на образование. Така за един човек, завършил основната образователна степен, се предполага, че е придобил основен набор от знания във всички сфери на човешката дейност. И когато този човек не е учил религия, се оказва, че в една сфера на живота, съпътствала човечеството от времето, за което имаме културни свидетелства, е неграмотен, и то през двайсет и първи век!
Важно е да се разбере, че основна задача на обучението по религия трябва да е да дава на децата знания за религията, да направи децата религиозно грамотни, а не последователи на която и да е религия.
Каква е според Вас формулата за успешно обучение по религия в българското училище?
Според мен най-сполучливата формула би била необходимият набор религиозни познания да се дава от един надконфесионален предмет, предмет, който поднася секуларни знания за религията, който представлява поглед отвън. И мисля, че българската държава трябва най-после да влезе в своите функции и ясно и категорично да формира концепция за обучението по религия. От началото на демократичните промени изминаха 18 години и нямаме никакво оправдание за това, че българските деца са религиозно неграмотни.
В европейските страни има много форми за преподаване на предмет „Религия“ и за 18 години можеше да се избере някоя от тях, да се комбинират две или повече форми, да се създаде оригинална, българска методика. Това трябва да се направи незабавно.
На каква възраст децата трябва да започват да изучават религия?
Преди Девети септември 1944 г. децата са започвали да учат вероучение в трети или четвърти клас. Още тогава се е считало, че в по-ранна възраст детето не може да възприема сериозно религиозна информация. Аз лично смятам, че 6-7 клас е времето, когато в програмата може да се включи един неконфесионален предмет, даващ религиозни познания. По-рано децата могат само да бъдат запознавани с някои етнографски и културни аспекти на религията.
Интервю за сп. „Усури“
Да започнем оттам – чия задача е да дава религиозни познания?
Религиозните познания могат да бъдат в две направления – едните са, които карат даден човек да стане религиозен, другите – които информират за определено религиозно учение, най-просто казано.
Първите имат чисто конфесионален характер – те излизат от съответната религиозна общност и целят да направят човека последовател на тази религия. Вторият тип религиозни познания са секуларни, те представляват поглед отвън и този поглед отвън може да претендира за една по-голяма обективност.
Този тип знания са знанията на независимия наблюдател – така, както изучаваме една химична реакция например, така и този, който дава религиозни познания от секуларна гледна точка, ще опише дадени религиозни практики, без нюанси на одобрение или отхвърляне. При конфесионалния поглед към материята е налице ценностно обременяване на знанията.
Гарант на едно секуларно отношение към религията може да бъде секуларната държава, светската държава. Тя не би следвало да защитава някоя конфесионална форма на религиозно обучение. Светската държава трябва да има дистанцирано отношение към религията, не бива да ограничава религиозните права на гражданите си и не бива да дискриминира някои граждани за сметка на други.
Да разбирам ли, че според вас в българското светско училище децата трябва да получават обективни знания за самите религии?
Нека най-напред отбележим, че в България няма официално, регламентирано със закон изповедание. Ние имаме традиционно изповедание, а това е нещо различно. Нашата светска държава приема, че Православната църква има големи заслуги за формирането на българската култура, за разпространението на българската писменост, за историческата съдба на българския народ. Известно е, че фeрманът за създаването на Българската екзархия е първия документ, очертал границите на българската народност. Тези граници, залегнали в Санстефанския договор, и до днес продължават да са част от нашия национален идеал. За нашата секуларна държава тази културна и историческа обвързаност с Православната църква е факт, затова и държавата подпомага църквата в нейната културна дейност. 90 на сто от православните храмове у нас са паметници на културата, а някои са признати и от ЮНЕСКО за паметници със световно значение.
Но тъй като живеем в светска държава, обучението по религия следва да е подчинено на този факт, независимо дали на някой това му харесва, или не.
Приложима ли е концепцията на Българската православна църква за обучението по религия в българското училище?
БПЦ изхожда от позицията, че православието е официална религия в страната, от позициите, които е имала преди 1944 година – мястото, което е заемала в обществото, прерогативите й... Но днес живеем във време, белязано от 50 години безверие. И БПЦ отдавна е изгубила позициите, които е имала.
Но и останалите религиозни общности живеят сякаш в миналото.
Ако се отиде на варианта задължително религиозно обучение, то това обучение в никакъв случай не би могло да бъде конфесионално.
БПЦ предлага да се въведе модел на религиозно обучение, който и бездруго вече съществува, но не като задължителен предмет.
От 1997 година в българското училище се преподава предметът „Религия“. В момента „Религия“ децата могат да изучават и като СИП, и като ЗИП. Парадоксът е, че съществуването на този учебен предмет е регламентирано изцяло с подзаконови актове. Този предмет е нелегитимен. Как да се изучава религия в училище, не е уредено със закон. Тук държа да отбележа, че ние се нуждаем от нов закон за образованието, в който да залегне и религиозното обучение.
Във вида, в който днес се преподава религия в българското училище – „Религия християнство“ (разбирай православно християнство) и „Религия ислям“ (разбирай сунитски ислям), предметът е неприемлив, защото нарушава правата на другите религиозни общности в страната.
И това е една от причините да считам за неправилно задължителното религиозно обучение в българското училище да е с конфесионален характер, дори децата да се разделят в отделни паралелки – защото винаги ще има деца, които няма да могат да изберат предмет, посветен на тяхната конфесия, който да изучават. Винаги ще има малки общности, за чиито деца няма да има преподаватели, например бахаи, Общество за Кришна съзнание и др. Алтернативата би била тези деца да избират друг хуманитарен предмет, като етика например.
Кой критерий тогава ще е определящ при изработването на учебната програма, как ще се решава кои изповедания да бъдат вкарани в учебните програми?
Отново срещаме парадокса светската държава да толерира едно изповедание за сметка на друго. Защо православното и мюсюлманското дете да имат право да изучават своята религия, а деца от семейства, принадлежащи към малки изповедания, да са принудени поради липсата на учители и учебници да избират светски предмет вместо религия?
Но ако започнем да изброяваме възраженията срещу това – един конфесионален предмет по религия да е задължителен в българското училище, възражение номер едно безспорно ще бъде, че една светска държава не е призвана да кара хората да стават последователи на която и да било религия, това е призвание и задължение на самата религиозна общност.
Освен това конфесионалната форма не може да е задължителна, защото винаги ще е налице моментът на изключване – има дете, а няма учебник и/или учител, както вече казах – тоест този предмет може да е само избираем. И отново на дневен ред идва въпросът за децата от малките изповедания. Дете, принадлежащо към малка религиозна общност, ще е принудено да „замества“ предмета „Религия“ с друг хуманитарен предмет и следователно ще остава религиозно неграмотно.
А идеята на общообразователното училище е да даде някакъв минимум знания на всяка от степените на образование. Така за един човек, завършил основната образователна степен, се предполага, че е придобил основен набор от знания във всички сфери на човешката дейност. И когато този човек не е учил религия, се оказва, че в една сфера на живота, съпътствала човечеството от времето, за което имаме културни свидетелства, е неграмотен, и то през двайсет и първи век!
Важно е да се разбере, че основна задача на обучението по религия трябва да е да дава на децата знания за религията, да направи децата религиозно грамотни, а не последователи на която и да е религия.
Каква е според Вас формулата за успешно обучение по религия в българското училище?
Според мен най-сполучливата формула би била необходимият набор религиозни познания да се дава от един надконфесионален предмет, предмет, който поднася секуларни знания за религията, който представлява поглед отвън. И мисля, че българската държава трябва най-после да влезе в своите функции и ясно и категорично да формира концепция за обучението по религия. От началото на демократичните промени изминаха 18 години и нямаме никакво оправдание за това, че българските деца са религиозно неграмотни.
В европейските страни има много форми за преподаване на предмет „Религия“ и за 18 години можеше да се избере някоя от тях, да се комбинират две или повече форми, да се създаде оригинална, българска методика. Това трябва да се направи незабавно.
На каква възраст децата трябва да започват да изучават религия?
Преди Девети септември 1944 г. децата са започвали да учат вероучение в трети или четвърти клас. Още тогава се е считало, че в по-ранна възраст детето не може да възприема сериозно религиозна информация. Аз лично смятам, че 6-7 клас е времето, когато в програмата може да се включи един неконфесионален предмет, даващ религиозни познания. По-рано децата могат само да бъдат запознавани с някои етнографски и културни аспекти на религията.
Интервю за сп. „Усури“